Пред мене в сив костюм човекът черен!...
Домоуправител, министър, офицер е,
лика мени си - сякаш клоун злобен -
и в гръб нанася удар вероломен.

Крилата ми трошейки, той се смее,
във вой изви се сякаш моят хрип,
от болка и безсилие немеех
и шепнех си: „Мерси, поне съм жив”.

Гадаех по звезди и по комети -
ще мине всичко, ти стисни чене...
Навирах се дори по кабинети
и вечно се заричах: „Вече - не!”

А кресльовци наоколо ми вият:
„В Париж си ходи, както ний в Тюмен -
такъв да го изгонят от Русия
е време, ама на - не питат мен”.

Обсъждаха и къща, и заплата:
пари - камари, нощем ги кова.
Ще дам аз всичко - даже без доплата
тристайната килия ще даря.

И даваха ми ласкави съвети
от своята надменна висота
другарите ми - видните поети:
не се римува тъй „крещя - стърча”.

И жилата на моето търпение -
се скъса и на „ти” съм със смъртта,
отдавна тя кръжеше покрай мене,
но плашеше я май хрипливостта.

Аз този съд не смятам да избегна -
щом призоват ме, отговор ще дам.
Аз всеки миг в живота съм претеглил.
Товара - криво-ляво - носих сам.

Кое е свято знам, кое - измама,
това, все пак, разбрал съм отпреди.
За щастие, пред мене избор няма
и моят път, момчета, е един.