Батальонът ни дълго назад бе въртял
на Земята товара.
Но комбатът ни с крак се запъна в Урал
и отново напред я подкара.

Най-накрая се чу и решителен глас:
„Стана време дългът да се иска!“
Още помним как слънцето слезе пред нас
и едва не залезе на Изток.

Ние не за цветята се грижим
и не мерим планетата с ход.
Ние просто с ботуши я движим -
към живот! Към живот.

Вейна Източен вятър. Като в сенокос
всичко живо наляга.
Днес без лост преобръщаме земната ос -
просто главният удар се стяга.

Не се стряскайте,  щом светилата грешат -
вече Съдният ден не е страшен.
Просто,  както поискат,  Земята въртят, 
марширувайки,  ротите наши.

Пълзешком се напрягаме в злата
си прегръдка с пръстта,  цели в пот.
С коленете си движим Земята -
към живот! Към живот.

И Отделът специален едва ли сред нас
ще открие пленени.
Даже мъртвите служат - под техния пласт
се усещаме по-защитени.

На оловото глупаво благодаря, 
че не казва кога ще псовисаш.
Ето - някой отпред върху дота замря
и Земята за миг вцепени се.

Без крака продължавам. За кратко
жалим мъртвия тука народ.
С лакти тикам Земята нататък -
към живот! Към живот.

Някой там се изправи - и в свойта бразда
рухна бързо от изстрел.
Но на Запад пълзи батальонът,  за да
грейне слънцето утре от Изток.

И се влачим,  до тинята свели глави, 
кал смрадлива в ботушите шляпа.
Ала слънцето днеска нормално върви, 
затова,  че се движим на Запад!

Всеки вкопчва се - труп ли,  човек ли,  -
в камънаци,  треви - като скот.
И със зъби планетата теглим -
към живот! Към живот.