Имаш поглед като нож:
щом го впериш в мен,  без мощ
в миг оставам и забравям кой съм аз.
Пък накриво щом се взреш -
чак сърцето ми бодеш
с острието на очите си тогаз.

Що да крия: здрав съм,  як!
Сгъвам в шепата петак!
Неотдавна даже бик с глава успах.
Но животът с теб е зор -
не кат’ да въртиш топор, 
а морално да те бия не можах!

Я кажи ми ти кога
аз съм скитал досега?
Ти пък как не спря ни лете,  ни в студа?
Вкъщи връщам се по мрак
и език оплезвам пак -
като куче да те диря из града.

Толкова чепик изтрих, 
че накрая тъй реших -
с колело да обикалям по върви.
И купих колело. За жал
ме удари самосвал.
Ти и в болницата пак не се яви.

И хирургът стар дори
се размекна - с цели три
макари заши ми раната едвам.
След упойката почти
се разплаках даже; ти
всъщност струваше ли тоя риск голям?

Змийо,  ти недей се смей, 
твоят мъж ще оздравей!
Ще дочакаш отмъщение тогаз.
Вземам острия бръснач, 
спипвам те и - плач,  не плач -
като зелка те обръсвам с него аз.