Когато във стената ужасно се разбих
и казах всичко, дето си мислех във момента,
внезапно се разнесе зад мене шепот тих:
Аз моля не режете все още ваш’те вени.

При тези ваши нерви и слабостта ви май
не е ли по-добре чай или спирт мъничко?
И щом си причинявате увреждане сега
пазете нещо здраво за мъчене да има.

И каза - полегни,
Успокой се, без плач.
„ Не съм враг - разбери
Твой съм - верен палач”.

И не за нощ, а за три
Да отдъхнеме трябва.
Утре ние все-пак
ще работиме двама.

Нещата тук приятно май тръгват, но не зная -
Шегува ли се дявола, че май ми трябва чай?
„Но само, знаете родът ви на палачи аз
Досещате се може би, презирам го обаче.

Помоли: „Да не ровим в мръсното пране.
Палачеството, то не ме влече и мене.
Но влезте вие в мойто положение -
Аз тука съм на служба, измъчвам аз служебно.

Не на хората, знайте,
пресмятам главите.
Ваш’та участ е ясна
Но аз ви завиждам

Няма тук шега никак,
делово гледам аз -
Казвай туй дето искам -
викай кой щеш сeга.

Целия бе обсипан с пърхот бял като сода.
Казваше ми, подсмърчайки в старото си палто:
- Съденият днес има както никой доскоро,
свободата на слово - истинска свобода.

И изоставих неприязънта си остра
И посъчувствах на таз глупава съдба
Как е живота? - той ме пита. - А бе някак...
Защо не пита той: Как е смъртта - след час?...

Моля за извинение,
но да знае палачът
Че когато вися аз,
си усуквам краката.

И дръвникът добре
изметете сега,
Тъй, че мойта глава
не се валя в праха.

Кипна чаят, захар сложи две лъжички.
Мерси! - За нищо! Да не възразите!
Против усукване краката ви ще свият,
А мръсно няма, ние сме с килими.

Ах, наистина ли всичко туй го има!
Изплаках и дори глава превих.
Той бързо шията ми с пръста си опипа
И одобрително примлясна със език.

Пошепна той: сега си трай!
Тук пълно е със „порти”.
Все нещо ще помогна аз,
но не мълчи изобщо.

Щом ти режа краката -
Ерес можиш да викаш.
Да отложа аз краят
по-дълго ще те извивам.

Не е нощ пред присъдата - отдих е за душата!
Но вече не мога утрото да дочакам.
И когато гори ме и извива в дъгата
Весело ще извикам „Миг поспри ти”! - тогава.

За да не се долавят стонове и вопли
Каква мелодия ще искаш да ти свири?
Към менуетите, признавам, имам склонност,
Но и Офенбах в колекцията имам.

Щом боли - поплачи,
ако не изтърпиш,
ми намекна палача.
- Ще го имам, предвид.

Ободри ме така той,
ала сам затъжи
съдените ги помнят,
не палачите им.

Разсмя ме с анекдот за гилотината,
Че подражание била тя на топора.
И двора френски даже не подмина,
че хугеноти без да мъчат са изколили.

Той съжаляваше, че туй в Русия e премахнато.
Бе оживен и дати сипеше привично.
Кой, где и как е мъчен точно знаеше.
Тъгуваше за мъчените, дето е мъчил лично.

А преди, - ми каза,
Аз си цепех дърва,
Аз подстригвах и бръснех,
и със пушка вървях.

Харчих сили напусто.
Губех своя талант аз.
А на тази ми служба -
на местото си паднах.

И някак спомни си смъртта на Пугачов той,
И за нагледност сигурно, с ръка сечеше.
А пък палача и не знаеше го кой е -
Образованието му по - слабо беше.

Над чая парата като змийче изви се точно.
Водата духаше, ръцете гря със чаша.
За инквизицията се изказа той със почит.
А за опричниците много топло даже.

Чая пиехме ние,
Изведнъж зарида -
моите жертви, говорят,
все скандали въртят.

Ах как тежки са дните
в участта на палача.
И защо ли пък те
ненавиждат ме значи?

За инструментите ми обясни подробно
Не е тъй страшно - както лекар е палача.
Ала на работа ги скривам аз защото
клиентите излишно да не дразня.

Е случва се таман го нагласиш,
с вода залееш го и Офенбах курдисащ,
А той издебне те и щом се отстраниш.
наплюе те. И дрехата отива

Речи ние крещяхме.
За палачите речи.
Ний за всички палачи
пихме чайове вече.

И се сбърках тогаз.
Как не пукнах крещящ.
Виках аз: - Кой посмя
Да обиди палача?!

Склопи клепачите умората ми смъртна
Разсъмваше се, времето изтече.
Но на мене, пред смъртта макар, потръгна
Такава нощ не пада се на всеки!

Той на прощаване добра нощ пожела ми,
Муха досадна и от рамото ми махна.
Ех, жалко, малко време спомена ще пазя
за този чуден и много добър палач.