Във сив костюм е човекът моят, чер!
Той бе министър, домакин, бе офицер,
И като клоун зъл лицата си менеше
И, внезапно без причина удряше в корема.

И с усмивка те ми чупеха крилете
Понякога хриптенето ми - като вой,
И онемявах от безсилие и болка
И само шепнех: "Мерси че жив съм още"!

Бях суеверен, само търсех знаци
Че на, ще мине, потърпи сега.
Аз даже в кабинети влизах само
И се заричах: Никога тук пак!"

Около мен крещяха истерици
"В Париж мотай се, сякаш сме в Тюмен
Такъв да го изгонят от Русия!
Отдавна трябваше, но някой май не ще"

Приказваха за вилата, заплатата:
Виж куп мангизи, нощем аз кова
Аз давам всичко - дръжте без доплата
Тристайната ми камера сега.

И даваха ми те добри съвети,
С високомерно тупване по рамо.
Приятели - известните поети
Не се римува тъй "крещя - пищя"

И в мен се скъса на търпението нерва
И аз на ти преминах със смъртта
Отдавна тя около мен кръжеше,
Но се боеше тя от мойта хрипота.

Не смятам от съда аз да се крия:
Да ме извикат - ще отговарям аз
Живота свой аз до секунда съм измерил
И криво - ляво, но влачих си товара.

Но знам кое лъжовно е и свято
Все пак отдавна аз съм го разбрап
Един е пътя ми, един е той момчета
За щастие аз избор нямам даден.