Тютюнев дим се гъсто стеле,
Що пиха - точно аз не знам.
Над мене полилей висеше,
а може абажур, бе там.

Ужасно дълго времето вървеше,
Желал бих да избегна суета.
Аз мислих - ние четирима бехме
А се оказа, че сме - ти и аз.

Аз първо, помня, отзивчив бях,
Желанията предусещах,
И всичко помня, даже в паузите,
Че между чашките - си пеех.

А после пък - о миг ужасен! -
Усетих се като в котел.
Вълшебна палка там помаха
И тръгнах по земята вече.

Мадрид, Орел, Шанхай, Ставропол,
Хага, Хамбург и Елец.
С влак долетях във Мелипопол,
И стигнах в Рига - пришълец.

Чувах неистово ръмжене,
Сякаш аз в ада бях във плен.
Ужасно, от усти, сумтене,
Сирени с песни забранени.

Присвяткват фарове и факли
хаос от думи се върти, а
След туй забляскаха кошмари:
Брут, Мефистофел и Ежов1.

Аз като в сън ръце размахвах,
Ти нишадър в уста ми сипа,
Макар, че може между нас там
обратно всичко да е било

С една секунда пътя мерих,
във сън се мяркат видове.
Помислих че съм в стратосферата,
И спътника се смей на мен.

Разбрал сигналите му бурно,
Вървя далеч и се кълна,
Внезапно с крак земя аз чукнах,
По - точно, чукнах аз луна.

Аз се огледах и се вгледах:
Луната цяла - сладка маса2.
Кълбото лунно съвсем не се въртеше,
И с малки крачки тръгнах аз.

Но не успях да мина миля -
Видях и хора... или не:
Блуждаят лунатици наоколо,
И всеки в бял чаршаф си бе.

Аз притаих се боязливо,
Прищя ми се внезапно в къщи.
Аз на земята не страхлив съм,
Но тук - Луна е, боже същи!

Но ето всички заблестяха
съдбата прати ми спасение.
Те закръжиха, зазвъняха -
И чашките са пак пред мене.

Не можех повече да нося,
Със нишадър-носа ми пълен.
Събрах остатък сила, воля
Станах и вихър пак ме дръпна.

Люлеят се греди, тръби и плочи,
Не помня точно где съм бил.
със Аелита май се срещах, още,
Нектар със Хермес ние пихме...

Но аз летях, всичко проблясква,
Със ясен път бях - към Луната.
И мислех си, че съм метален
Аз и тристепенен изцяло.

Венера, Сириус... но где съм?
Аз в бездна, черна, като вар.
И падам бързо, все по бързо...
Свестих се - боклук, тротоар.

Нагоре гледам - ограда виждам,
Край мен - световна тишина.
Ала най много ме обиди
в небето месеца... Не, луната.

Нахалницата тя, блестеше,
Засмяна със «С» буква ярка.
И тъй главата ме болеше...
Но викнах аз на този блясък:

Разбира се на теб е смешно,
- Но днеска всичко можем знам.
Само да построят ракета -
Аз с нея пръв ще полетя!

Ще стигна и до рая с ада,
На Марс ще литна - и не веднъж!.. -
Тук своя дом видях наблизо -
И край. И моя разказ свърши.