Ей на - ръцете ме държат. Нагоре - дай! Потъна в пропастта страхът докрай, докрай. Вървя подхлъзвайки се, с дъх във зъби свит. Не, няма непристъпен връх на този свят. На мен неходен път напред е отреден. Рубеж, от никого невзет, стои пред мен. А падналите тук - снегът стаи в покой. Един неминат още път сега е мой. Сияе синьо от леда могъщ масив. И крие тайнствена следа гранитът сив. Блена си виждам - в синева лети, зове. И вярвам в чистите слова и снегове. И нека дни летят - не бих забравил как съмненията си убих на този скат. - Успей! - шептяха покрай мен вода, небе цял ден. А кой бе този ден? Да, сряда бе...
© Янко Димов. Превод, 2013