В света на всичко изтича срока, разяжда морскосолният разтвор. Два мрачни съда стояха в дока, стояха редом - просто борд до борд. По-малката встрани криви комини и се пристисква със кърма и бак: "Какъв ли тип е този тип? Да си замине! Ръждясал, скапан!.. Някакъв простак!" Не се видяха те във упор - нещо стана - и двата съда се намразиха двустранно. Той беше в бедствено състояние и тя не бе във първа младост, ах!.. Така че, току-виж, на разстояние ще вземат да потънат май от страх. По-едрия тресе го неестествено от отврат, а е уж железен той. Двайсте му хиляди водоизместване от възмущение са без покой. Обидиха се двата съда - нещо стана и ненавиждаха се те съвсем двустранно. И седмици във кърпежи минаха. Изстъргаха ръждивия метал, а в талиите - с водолиния превързаха и двете корита. Медта излъскаха, боя - за всяко нещо, забляска с лампи всеки стар салон... И корабите палуби и плещи разпънаха след този вещ ремонт. И в лъскавия борд се взряха - нещо стана, видяха те - разхубавени са двустранно. "Несправедливи сме ние двамата" - въздъхва едрият със ласкав глас. "Не съм познавал още дама и кораб, тъй прекрасен като вас!" По-малката, в подобно състояние, шептеше как е той неотразим. Голямото личи на разстояние, но по-добре на близко да стоим. Тълпа покрай конструкцията бе събрана, но двата съда обясниха се двустранно. Макар че някакъв спец жестоко ги прати в не един и същи порт, корабите си тръгнаха от дока както си и стояха - борд до борд. Към хоризонта с мълчалива радост отплаваха като в съпружески обряд. И с обич махаше ремонтната бригада на нежелаещите да се разделят. Побъркаха ли се, или... Какво им стана? А може просто да са влюбени - двустранно!?
© В. Левков. Превод, 1987