Водата си във шепа пълнят
От шепата си пият те -
Вода, спестена, черногорци
Живот - до тридесет, спестен.

А беше чест те да умират
Сред ножове и сред куршуми,
И в гроб със себе си да тикнат
От врагове - два, трима души.

Щом спусък в пушка не изтрит е
Стрелят от седло или коляно,
И черногорци в плен не взимат -
Те просто в плен не се предават

А искаха до сто да стигнат,
За живот жадни - век и нещо, -
В край с планини, небе, обилни
А със глава морета също:

Шестотин хиляди са порции
Вода във шепата една...
Но проживяват черногорци
Живота дълъг - до трийсете.

С вода жени ги поменават,
И в планина децата крият
Докато, годни те не станат
Оръжие в ръка да стискат.

Надяваха безмълвно траур,
Заливаха с вода огнища,
И сълзи мълчаливо ляха,
За да не чуе врага нищо.

Почернени жени, от мъка,
Като земята плодородна, -
И планини след тях на въглен,
изпепелени също с огън.

То бе реално отмъщение -
Безсмислено не се изгарят:
Хора, планини-самозапалени -
Като бунт и несъгласие.

Пет века - като божие наказание
Като мъст на сина за баща
Горят планинските пожари
И черногорските сърца.

Царе се сменят, царедворци,
Но в бой смъртта, това е чест,
Не уважават черногорци
От трийсет повече живели

Едно раждане за мен е малко -
във две страни да бях аз раснал...
Жалко, Черногория не стана
моята родина втора.