Тез белите къдрици
по моята глава
са от това, че в мене
веднъж цял взвод гърмя.

Защо тъй зла със мене
ми беше ориста
Не искам да разказвам
ала си зная аз.

От командира бях почти спасен аз.
Но някой настоя там на разстрел.
Отлично взвода този ден гърмя
ала един войник не стреля в мен.

Късметът ми такъв е,
че все не ми върви
Веднъж “език” аз хванах
но го изтървах, уви.

И там един суетен
неуморим службаш
тогаз за мен се хвана
и станах ”бройка” аз.

Той дълго рови и изрови там
“материал” подшит, подвързан чак.
Да стори никой нищо не можа,
 Освен един - тоз който не гърмя.

Ръката падна в пропаст
със “Огън” - звук тъй тъп.
Тоз залп ми даде пропуск
за пътя ми отвъд.

Но чувам: “Жив е още.
Води го в лазарета.
Във устава не пише
два пъти да разстрелват.”

А доктора все цъкаше с език
и вадеше куршуми удивен.
А аз, в упойката, беседвах с тоз войник,
с това момче не стреляло във мен.

Лекувах свойте рани
аз като пес с език
обаче в лазарета
бях почетен войник.

И слабият пол женски
там беше влюбен в мене
“Ей недостреляния,
инжекция за тебе.

А батальонът ни геройстваше във Крим
И аз глюкозата изпращах там
За да е сладко на войник един.
На кой? На този който не гърмя.

А доста чай изпих аз
понякога със спирт.
Ала не се огънах,
останах си войник.

Във полка командира
каза “Воювай брат!
Че бил си недострелян
дори се радвам аз.”

И аз бих се радвал но вместо това
приседнал вия, таз съдба кълна
Че немски снайпер ме достреля мен сега
убивайки тоз който не гърмя.