На Тау в съзвездие Кит е съвсем объркано и непонятно. «Какво става с вас там?» - сигнално зовем. Псувни ни изпращат обратно. А Тау във Кит е райска на вид. Живеят си кой както свари там наши - по разум! - другаря. И ето, по светлия лъч аз летя, без помощ, но чрез ходатаи, летя аз към същата Тау с мечта - да видя на място каква е, А Тау във Кит не е някакъв мит, по нашему - бръм са в главата там таукитовските братя. И додето в анабиоза лежа, те, таукитовците, кряскат и с тях все по-рядко аз връзка държа, а те с хулиганства ме стряскат. А при това имат малко слова в своя речник и строй буржоазен, а пък хумор - съвсем безобразен. Като задник опрях звездолетът нагрят, с отражател с нагънати части, и на таукитовски извиках: «Виват!», равносилно на нашето «Здрасти!» Всеки там е със външност мъглява - не знам, но на спор той не се и поддава: ту явява се, ту се стопява... Той за мен е тъй както за вас папуас (този намек ми беше прошепнат!). «Ах, всемирът - крещя - се срами зарад вас!» Те ме гледат в ответ, без да трепнат. На Тау във Кит е вакуума сбит и там от години е душно, но живеят си всички радушно. «Ах, вашата мама!» - изпсувах на глас, ала гидът ми кибернетичен така ми го каза дословно, че аз срам изпитах, и то много личен. На Тау във Кит са скотове на вид и с пиянства честта си спасяват: ту явяват се, ту се стопяват... «Ей, братлета по пол, ей, мъжлета!» - крещя, ала нещо гласът ми взривява. Една таукитовка улових за гръдта. «Е - я питам, - къде са, признавай!» Тя: «Махни се от нас, по-напред сме от вас, не познаваме мъжки обятия - тук чрез пъпки са наште зачатия!» Без да знам как съм в своя бръмчащ звездолет, аз летя с дух питиен, омаян. А Земята бе вече с три века напред - по гнусния блъф на Айнщайн. Ами ако и там като в Тау в Кит с план всички знания се повишават и чрез пъпчици се размножават!
© Иван Станев. Превод, 1984