На Василий Алексеев
Отдавна тежести се вдигат знаем.
Историята казва ни това.
Вий помните един грък, друг как хванал
Позадържал и хвърлил на земята

Като врата на жертва грифа хващам.
Какво ще чуя - свиркане, възторг?
Антей откъсвам сякаш от земята,
Тъй както онзи древногръцки бог

Аз нямам грацията на мустанга.
В движенията малко съм скован
Тази, претоварената щанга
е мой партньор - съперник и другар

А непоклатимата грамада
Не я пожелавам и на враг.
Аз тръгвам пак към тази тежка щанга
Нежно - с тежко чувство за вина.

Ний с него сякаш от метал сме двама.
Но само той е истински метал
Преди на стълбичката да застана
Трапчинки в подиума аз вдълбах.

Сега къде съм - в центъра, накрая
Какво ме чака? Слава ли? Позор?
Какво ли е решила тази щанга -
Тя е единствения ми партньор.

Лежи съперника, над него ти - красиво!
Но вик се чува - „Вдигна я! Добре!”.
Прекрасно - вдигнах, но не е справедливо
Та аз съм - долу, а пък щангата - над мен.

Такъв триумф е като поражение.
А смисъла му пък е смешно прост
Когато свършиш своето движение
с размах ти щангата да хвърляш доло

В ушите - звън като тангото бавно
А аз - напротив! Бързам аз сега.
И сякаш към магнит се дърпа щангата.
А мой партньор отдавнашен е тя

Пълзи нагоре той и все по-трудно.
Докрай обтягам мускулите чак.
Но от трибуните високи чувам
Крещи ми зрител: ”Хвърляй го сега.”

Ти вдигна! Дръж! - един миг още само!
И хвърлям долу тоз железен бог.
Изпълних аз движение познато.
„Изхвърляне”, със име - късо, зло.