Живял един
Учител скромен Кокильон.
Обичаше
Играта със наука той.

И до земя поклон, че той
Бе към химията склонен.
И по нощите
над нещо
Химичел Кокильон.

Но мъченика на науката - обезличен, прогонен
В очите на тълпата - химик и шарлатан
От школата любима набързо бе уволнен
По точно бе прогонен неразбрания титан.

Титана
Лаборатория държал
И там той
Твореше, мислеше и действаше със жар

За ей тъй, не за милион,
В двуденонощния бульон
той хвърли всичко
що бе там,
и велик тъй стана Кокильон.

Да ние бихме камъни захвърлили по Нютон
За тази работа намазали го бихме със катран!
Но случая не позволи на Кокильон да плюем
Веднъж във адска смес бе ферментирало желе там.

Изобретателя -
бульона го разтресе -
То беше -
нищо: нито течност, нито газ бе.

И бе смутен, потресен чак,
Дори бе удивен той.
"Ехе! Ха-ха!
О еврика!" -
Тъй викна Кокильон.

Три дни развличаше се да свири на пиано
На самото дъно в сухо вино търсеше той правда
Изведнъж каза той ясно: "Каква е дяволщина!"
И с походка твърда към дома закрачи

В деня
към мисли и мечти бе склонен
Но в него
страстите кипяха нощем.

И в търсенето устремен,
И от мечта изпепелен,
В един момент
в експеримент
Сам Кокильон се метна.

Душата му се молеше, плътта зове и тя
До истина да стигне, до дъно, до целта, -
на тайнственото тяло - в какво е състояние
Да разбере какво е то: той ли или тя?

Но и в този
опит нещо тук не стана -
Съвсем
забрави фанатика този кран.

В стремежа за откритието той
Бе много превъзбуден и готов
И изведнъж
погрешка завъртя
Друг кран там Кокильон.

И безумецът извика: "Че колоид е т’ва!
Туй не е течност братя, - колоидален газ!"
Ей тъй, блесна във науката, като в небе звезда
Избухна - и със съскане без време изгоря.

И ето -
тъй като във този газ лежи,
Откритието
му народа оцени.

Но не е умрял - той е приспан
И той ще бъде и разбуден
спед векове.
Дреми сега,
Велики Кокильон до утре!

А ний коленопреклонно, благоговейно гледаме.
Такива като него малко са - чет’ри на милион!
Да вземем Нютон, Бор и стария Айнщайн,
Ей три велики са мъже - четвърти - Кокильон!