Аз носех своята Беда
По пролетния лед сама
Счупи се леда - откъсна се душата, 
Падна - камък във вода
А Бедата,  тежка,  тя
А за краищата острите
се хвана.

И Бедата от тоз ден
По света все търси мен.
Ходят слуховете с нея и с клюкарите.
А,  че не съм умряла аз, 
Знае голата върба, 
А и още пъдпъдъчка
с пъдпъдъчета.

Кой от тях ли е казал, 
Туй на моят господар,  -
Само ме издадоха и заприказваха.
И не на себе от любов, 
Но за мен потегли той, 
А след него - Бедата със Мълвата
се завързаха.

Той настигна ме,  догони, 
Прегърна,  на ръце ме сложи
До него на седло Бедата смей се...
Но не можа той да остане -
Имаше един ден само, 
А при мене Бедата
задържа се вечно.