С майка си живях и с тате там на улица Арбат, но увърза ме съдбата в бинт на болничен креват... И за нас е всичко Клава, медицинската сестра. Жив лежи край мен отляво, този вдясно, чух, умря... И веднъж като в упойка този вляво даде знак и извика: Слушай, момко! Ти лежиш, но си без крак... КаК така? Не вярвам, братя! Пошегувал се е, знам. Ще лекуваме краката! - докторът ми каза сам. Но съседът вляво стене, смее се и в плач леши. И бълнува нощем, денем, чувам вика: "Не режи!" Издевателства, не мога сам да видя, тъй лежа. Как да стана, ох, за бога, болката да утеша... Ех, да можех да погледна, само да не бях сакат, бих му казал на съседа - този в левия креват... Клава, миличка, прекрасна, този крак дали е мой? Жив да беше този вдясно, всичко би ми казал той...
© Лозан Такев. Превод, 2002