Аз само малко в стиха обяснявам -
На всичкото аз нямам пълномощия
Аз бях заченат,  както трябва в грях -
Във пот и нерви в първа брачна нощ.

Аз знаех, щом се откъсвам от земята, -
На по високо, по сурово е и твърдо;
Аз вървях спокойно крал да ставам
И се държах като наследен принц по кръв.

Аз знаех - всичко ще е, както искам,
Не съм бил в разход аз или в щета,
Приятелите ми по меч и по училище
Ми служеха, както на короната бащите.

Не се замислях над каквото казвах,
И леко хвърлях думите на вятъра -
На мен ми вярваха като на главатар,
Всички високопоставени деца.

От нас се плашеха и стражите ни нощни
Като от шарка беше болно времето от нас.
Аз спях на кожи, месо ядях със ножа
И измъчвах злия кон със стремената.

Аз знаех - ще ми кажат: "Царувай!"
От съдбата аз по раждане на чело съм с клеймо
И аз се опиянявах сред изсечените сбруи
Бях търпелив с насилието на книжки и слова.

Да се усмихвам можех само със уста,
А взорът таен, кога е зъл и горък,
Да скривам можех, възпитан аз от шут, -
Но шутът мъртъв е: "Амин!" Мой беден Йорик!

Но отказах се от туй аз да деля
Награди, плячка, привилегии и слава, 
За моя мъртъв паж ми дожаля
Аз зелените издънки обикалях...

Аз позабравих ловния хазарт,
Възненавидях и кучета и хрътки,
Аз от ранени гонех кон назад
И ловджии и гоначи със камшика пъдех.

Виждах - игрите ни от ден на ден
Все повече приличат на безчинства, -
В течащата вода потайно нощем
Аз се измивах от дневното ни свинство.

Аз провиждах, глупеещ с всеки ден,
Пропуснах аз домашните интриги.
Не ми харесваше века и хора в него
Не ми харесваха, - и се зарових в книги.

Със мозък жаден за знания като паяк,
Постигнах всичко: неподвижност и движение, -
Но няма смисъл от мисли и наука
Кога навсякъде им е опровержение.

С приятели от детство нишката се скъса,
Нишката на Ариадна беше схема.
Над думите "да бъдеш или не" аз мислех,
Като над неразрешимата дилема.

Но вечно, вечно плиска се морето от беди, -
Стрели ний в него хвърляме - в ситото просо
Отсявайки тъй отговора призрачен
От тоз, претенциозния, въпрос.

На предците зова чува се през затихнала глъч
Тръгнах аз към зова - а съмнения идват отзад
Товара на тежките мисли нагоре ме дърпа,
А крилата на плът тежки, в гроба ме влачат

Мен ме споиха дните във нездрава сплав
Едва застинала, тя почва да се стича.
Пролях кръв аз кат’ всички - и кат’ тях,
Аз не можах от мъст да се откажа.

А възхода ми преди смърт - е провал
Офелия! Аз тлеенето не приемам.
Но себе си с убийства изравнявах
С тез що легнах във една земя.

Аз Хамлет съм, насилие презрях
И плюех аз на датската корона
Но в техните очи - към трона се стремях
И избивах съперници за трона.

Прозрението е болезнен вик
От раждане смъртта ни гледа строго.
А ний все преплитаме език
Без нужния въпрос да сме открили.