Във тихия проход,  на хали убежище меко, 
по стръмни места,  недостигнати нито за миг, 
живееше мирно и тихо планинското ехо
и все отговаряше с вик на човешкия вик.

А щом самотата те стисне за гърлото здраво
и ти едва чуто простенеш в безкрая свиреп, 
на помощ притичва се ехото бързо тогава, 
подхваща вика и,  усилен,  го връща при теб.

Но беше му писано: хора дойдоха на поход
и уж - за да спят,  несмутени от никакъв вик -
решиха да вземат сърцето на живия проход, 
и вързаха ехото с подло изтръгнат език.

През цялата нощ нито звук не дочуха от него, 
макар не един с издевателства да прекали.
Разстреляха призори злобно планинското ехо
и бликнаха камъни-сълзи от всички скали.