Нежната Истина носеше хубави дрехи, сакаш ушити за някоя видна мома. Грозната, груба Лъжа я прикотка полека: - Ей, остани тази нощ да преспиш у дома. И доверчивата Истина кротко си легна, мило усмихната, в сън се унесе честит. Злата Лъжа се зави и блажено изтегна, впита във нея и твърде доволна на вид. Но бързо стана и смънка със злоба голяма: - Фуста такава, с какво си по-друга от мен? Та между двете ни никаква разлика няма: смъкнем ли дрехите, пак сме еднакви съвсем. Златните плитки тя сръчно разряза на ленти, върза ѝ дрехите с тях и без капчица срам сви ѝ парите, часовника, сви документи, плю върху нея, изпсува и драсна оттам. Чак сутринта, щом откри, че я бяха окрали, бедната Истина вдигна с почуда очи - не само туй, а лицето ѝ бяха издрали и очернили, но тя пак не се огорчи. Все се усмихваше, нищо че лошо я биха: - Туй е Лъжа и са нейните дрехи това... Двама разсилни открит протокол разгласиха, в който я хулеха с грозни и долни слова. Курва ѝ викаха, как ли не я наругаха, с кал я замеряха, пес я подгони жесток. «За да не пречи, по-скоро оттук да се маха - двайсет и четири часа е крайният срок!» И протоколът завършваше твърде нелепо (просто съсипа невинната Истина той): «Някаква долна отрепка ни прави на слепи - Истина, казва, била, а е дрипа от сой!» Честната Истина кле се, от сълзи припадна, болна се скита, за милост протяга ръка, а пък Лъжата жребец чистокръвен открадна и се изсули на дълги и тънки крака. Впрочем не е никак зле да общуваш с Лъжата. С Истина лошо боли и при досег най-лек... Скита се тя неподкупна без път по земята и се срамува тъй гола да срещне човек. Своята Истина някой и днес отстоява - всичко за нея би дал и то с цяла душа: - Чистата Истина пак ще излезе наяве, ако постъпи подобно на злата Лъжа. Често се случва - обърнеш набързо шишето - в кръчмата още заспиш: де ще идеш пеша. Гол се събудиш и, честно ви казвам, момчета, гледаш - обула ти гащите злата Лъжа, гледаш - и твоят часовник у злата Лъжа, гледаш - и коня ти впрегнала злата Лъжа.
© Людмил Димитров. Превод, 1990