В затаения проход за вятъра няма преграда, 
върху зъбер велик - недостъпно велик, 
си живеело весело ехо в планинска прохлада.
И отвръщало винаги е вик на човешкия вик.

Но щом самотата на буца в гръкляна застане
и стаения стон в тази урва пропадне без ек, 
всеки възклик за помощ туй ехо само ще подхване, 
ще усили и сложи в ръцете на близък човек.

Може би не човеци,  напили се с билка стипчива
(да не бъде дочут ни ека,  нито хрипа нелеп), 
надойдоха,  удушиха волния отклик на урвата жива
и завързаха ехото с пъхнат в устата му чеп.

Цяла нощ продължи тази кървава,  злостна забава.
Те го тъпчеха - звук не отекна по тези била...
И по изгрев разстреляха скалната негова слава, 
плач от камъни бликна от всяка ранена скала...