Тъй чиста,  като зимен сняг бе тя.
В калта самури! С чест по тях минавай...
А днес - писмо. В дланта ма запламтя -
то страшната й истина издава.

Не знаех,  че скръбта е само маска.
Днес свърши маскарада и. Разбрах:
и този път съм претърпял фиаско, 
но няма да повторя своя крах.

Да,  дни броени имам на света.
В мен лоша кръв проникна. Стиснах плика
като змийче и на измяната злъчта, 
през пръстите ми прецедена,  блика.

Презирам всички мъки и агонии...
Плачът ми ветрове ще пресекат.
Обида моя кон не ще догони, 
ни стъпките ми хали ще сметат.

И тъй,  оставам аз назад,  унил
под тоя неугледен свод,  надвесен
е лилава злъч и голота на карамфил -
сред сняг прогизнал,  със сълзи размесен.

Москва не вярва на сълзи! Нехая
и нямам към риданията страст...
Към новите двубои бързам,  зная:
вее имам нещо да надвивам аз.