Аз нещо малко ще ви кажа със стиха -
За всичко кой ти дава пълномощия...
Аз бях заченат, както му е ред, в греха -
В пота и в нервите на чужди брачни нощи.

И знаех, че, откъснат от земята с’ стон,
ще бъда аз суров, а стръмен - склонът;
спокойно крачех аз към своя трон,
защото бях по кръв наследник на корона.

И знаех, че ще стана, както аз река,
че нищо няма моя празник да разваля.
И другите в класа към мен протягаха ръка,
тъй както техните бащи - към краля.

Говорех без да мисля, като цар,
и думите летяха безразборно.
Но вярваха ми те - аз бях им главатар,
на всичките деца придворни.

 
 
 
 

И знаех, че "Царувай!" ще ми кажат някой ден:
печатът на съдбата бе изрязан на челото.
Търпях и книгите, и думите, но мен
опиваше ме повече седлото.

Усмивах се... Но този смях бе само мой,
а погледа си таен, зъл и горък
прикривах, както ме възпита той -
шутът... "Амин!" Мой бедни Йорик!..

Но после нещо в мен се промени
и вече мразех тази слава, тез награди.
По мъртвия си паж тъгувах - в такива дни
обичах аз талантите си млади.

Забравих за лова, за този ад,
намразих тези хрътки, този вой на рога,
от дивеча ранен завръщах коня си назад,
ловците биех с бич до изнемога.

Защото виждах: нашите игри от ден на ден
все по ми заприличват на безчинства.
И тайно нощем, от луната озарен
измивах белега от дневното ни свинство.

И виждах как, глупеейки от ден на ден,
проспал съм аз домашните интриги.
Разбрах тогава: този век не е за мен!
И хората му!.. И потънах в книги!

Умът ми беше като паяк, като луд:
узнавах що е туй покой, а що - движение...
Но има ли - си мислех - смисъл този труд,
когато всичко е едно опровержение.

И скъсах нишката с другарите. Не бях дете:
на Ариадна нишката излезе просто схема.
Тормозех се над туй "да бъдеш или не"
като над най-неразрешимата дилема.

Но вечно е морето от беди отвред,
заровиш ли се в него - вече си игла в сеното.
Това е то - да търсиш призрачен ответ
на тоз въпрос - за злото и доброто.

Предците ми ме викаха през тази глъч.
Откликнах на зова им, но откликнах в злоба:
нагоре ме влече товар от мисли, злъч,
крилете ми от плът - влекат към гроба.

И в лоша сплав изглежда бях споен:
току застинал, пак се нажежавах.
Убивах като всички и през ден
не се стърпявах и за нещо отмъщавах.

А моят устрем към смъртта бе пак провал.
Офелия! За миг не съм унивал.
Но щом убиех, ставах също кал,
Подобно този, който бях убивал.

Но аз съм Хамлет! Всичко съм презрял.
По дяволите датската корона!..
А те си мислят, че понеже ще съм крал -
убивам всички в пътя си към трона!

Приемат гениалното като бълнуване навред,
родени още - и смъртта ни гледа вече косо.
И винаги поставяме жесток ответ,
а не намираме докрай въпроса.