Таз вечер аз не пях, не пих,
От нея поглед не свалих,
Като децата, като децата.
Тоз, който с нея бе преди,
Ми каза: "Тук недей седи",
Ми каза: "Тук недей седи,
Недей я зяпа".

Тоз, тоз що с нея бе преди,
Той неведнъж ме нагруби,
Аз всичко помня, не пих ни капка.
Когато станах да вървя,
"Недей да бързаш", - каза тя,
"Недей да бързаш", - каза тя,
"Стоя тъй кратко".

Но който с нея бе преди,
Не ме забрави ни за миг,
В деня въпросен, в деня въпросен
Вървя с приятеля си аз,
Те мълчаливо гледат в нас,
Те мълчаливо гледат в нас,
Те бяха осем.

Аз имам нож, реших: "Защо
Ще им се дам? Такъв роскош
За тез гадини, за тез гадини!
Във дар не ще се принеса,
Поне един да покося,
Поне един да покося,
Та да ми мине!"

Нещата тъй ги нареди
Тоз, който с нея бе преди,
И всичко лъсна, и всичко лъсна.
Един ми скочи на гърба.
"Пази се!" - викна ми Иван,
"Пази се!" - викна ми Иван,
Но беше късно.

Осмина биха ме подред.
В затвора има лазарет,
Смърта бе близко, смърта бе близко.
Хирургът там на шир и длъж
Ме ряза. "Братче! - вика, - дръж",
Ме ряза. "Братче! - вика, - дръж",
И аз устисках.

Раздялата разчу се вмиг.
Не ме дочака тя, уви,
Но аз прощавам, но аз прощавам.
На нея кой не би простил?
Тоз, който с нея бе преди,
Тоз, който с нея бе преди,
Не извинявам!

На нея кой не би простил?
Тоз, който с нея бе преди,
Тепърва с него предстои
Да се разправям!