Урвите безмълвие обвива. Между пропасти с необуздани ветрове
и скали с върхове непристъпни навеки едничко ехо се извива -
зазвучават ведри планински смехове
отзивчиви, потрепващи, просто човешки.

Щом самотата мощно полумъртъв за гърлото те хваща,
сподавен стон се търкулва в стръмни поврати.
И този вик за помощ ехото тихо, нежно подхваща,
усилва и притиска в меки обятия.

Но сякаш не хора, а горски духове обезумели,
за да удушат този вик необуздан,
да изсушат извора на смехове от пропасти излезли,
волният ек приковават изтерзан.

Сред оргия полунощна злото вилнее в безжалостен ад -
екът на душата беззвучна разсича,
захвърля безпомощна в кървава смърт и разпад
и каменни сълзи с грохот се свличат.