Ще се взривя като снаряд тротилен
от триста тона, зареден с обида,
че бях от Муза в моя ден сподирен,
но миг поседна тя и си отиде.

Тя имаше за туй причини важни,
и нямам право никак да скимтя.
Мъж... Муза... нощ... сами; каква ще кажат,
представи си само, че е тя.

И все пак ми е тъжно някак, жалко,
че тази Муза - тъй твърди народа -
у Блок се заседявала немалко,
не искала от Пушкин да си ходи.

Аз втурнах се да пиша с нетърпение,
но... Господи, помилуй и спаси!
Тя тръгна си, изчезна вдъхновение
и рубли три, май бяха за такси.

Сега у нас фуча кат’ бесен звяр, но
прости й Боже, както аз простих.
Замина тя при някой друг навярно.
Изглежда, че я лошо нагостих.

Огромна торта, цяла в свещи бледи
от мъка изсуши се, като мен.
С пройдохи аз допих и със съседи
за Музата коняка отделен.

Години, като хора в черен списък
изнизаха се, и в тъга живея.
Тя тръгна си безмълвно, по английски,
но строфи две останаха от нея.

Чуй тези строфи - гений, без съмнение
съм аз, и ти с възторг ме почети!
Чуй строфите: «Я помню это чудное мгновенье,
когда передо мной явилась ты!»