Ей на - ръцете ме държат.
Нагоре - дай!
Потъна в пропастта страхът
докрай, докрай.

Вървя подхлъзвайки се, с дъх
във зъби свит.
Не, няма непристъпен връх
на този свят.

На мен неходен път напред
е отреден.
Рубеж, от никого невзет,
стои пред мен.

А падналите тук - снегът
стаи в покой.
Един неминат още път
сега е мой.

Сияе синьо от леда
могъщ масив.
И крие тайнствена следа
гранитът сив.

Блена си виждам - в синева
лети, зове.
И вярвам в чистите слова
и снегове.

И нека дни летят - не бих
забравил как
съмненията си убих
на този скат.

- Успей! - шептяха покрай мен
вода, небе
цял ден. А кой бе този ден?
Да, сряда бе...