Замря в ръцете слабостта.
Напред тръгни!
Страхът изчезна в пропастта
за вечни дни.

И не поглеждам настрани,
аз имам път -
непокорени висини
пред мен стоят.

Единствен път неизвървян -
за мен е той,
и връх един незавладян
е само мой.

Тук мъртви имена лежат
във сняг и тлен.
Сред тях пътеките мълчат,
една е в мен.

Във ледове тоз склон е скрит,
скалите спят.
Гранитът с тайни е обвит,
следи блестят.

Далеч зад мен е всеки бряг,
пред мен - мечта,
и вярвам във слова и сняг,
във чистота.

Ще пази дълго паметта
как този ден
страхът, и с него слабостта
умряха в мен.

- Завинаги ти днес успя! -
шепти вода.
Но кой ли? Кой ли бе деня?
Май сряда... да.