В ръцете мина слабостта.
Сега - върха!
И срина се във пропастта
страха, страха.

Вървя по хлъзгавия скат,
неудържим.
И няма връх на този свят,
непостижим.

Да имам път и аз пред мен,
и не вървян;
един предел, до този ден,
неовладян.

За падналите тука вест
таи снега.
Един път, невървян до днес,
е мой сега.

От син лед осиян блести
тук склона див.
Над тайната в едни следи
гранита бди.

И гледам в своята мечта.
И вярвам пак
във вашта свята чистота
слова и сняг.

И нека мине време... Все
ще помня как
съмненията в мен съвсем
убих все пак.

Шептеше ми: "Успех докрай!"
край мен вода...
А кой ден бе, не помня май?
Ах, сряда, да!...