На Михаил Шемякин
Поглед вдигам, дъх поемам силна струя,
тегне въздухът пред буря, ще преседне.
А каква ли чудна песен днес ще чуя -
пеят птици мъдри и вълшебни.

Птица Сирин радостно се смее и ме вика,
от гнездото сладко чурулика.
А насреща Алконост печална
къса ми сърцето с песен жална.

Сякаш седем сладки струни
зазвъняха с глас тъй нежен -
туй е птица Гамаюн,
дава ни надежда.

В синьото небе, пробито от камбанарии,
медната камбана бие -
ту се радва, ту пък се тревожи.
Позлатяват куполите във Русия,
та по-често да ни забелязваш, Боже.

Днес стоя пред вечната загадка,
пред великата и приказна страна -
пред солената и кисела, горчиво-сладка,
с цвят на ръж, на ручей и на синева.

Шляпат в кал дълбока и ръждива
и затъват кончета до стремената,
но ме теглят из държавата сънлива,
от съня разкисната, неопозната.

Сякаш седем приказни луни
от небето ме поглеждат -
туй е птица Гамаюн,
дава ми надежда.

Душата ми, от загуби разбита,
душата ми, от изпитания изпита,
ако изтъняла е, до кръв протрита,
позлатени кръпки ще и́ сложа,
та по-често да я забелязваш, Боже.