На Тау в съзвездие Кит е съвсем
объркано и непонятно.
«Какво става с вас там?» - сигнално зовем.
Псувни ни изпращат обратно.

А Тау във Кит
е райска на вид.
Живеят си кой както свари
там наши - по разум! - другаря.

И ето, по светлия лъч аз летя,
без помощ, но чрез ходатаи,
летя аз към същата Тау с мечта -
да видя на място каква е,

А Тау във Кит
не е някакъв мит,
по нашему - бръм са в главата
там таукитовските братя.

И додето в анабиоза лежа,
те, таукитовците, кряскат
и с тях все по-рядко аз връзка държа,
а те с хулиганства ме стряскат.

А при това
имат малко слова
в своя речник и строй буржоазен,
а пък хумор - съвсем безобразен.

Като задник опрях звездолетът нагрят,
с отражател с нагънати части,
и на таукитовски извиках: «Виват!»,
равносилно на нашето «Здрасти!»

Всеки там
е със външност мъглява - не знам,
но на спор той не се и поддава:
ту явява се, ту се стопява...

Той за мен е тъй както за вас папуас
(този намек ми беше прошепнат!)
«Ах, всемирът - крещя - се срами зарад вас!»
Те ме гледат в ответ, без да трепнат.

На Тау във Кит
е вакуума сбит
и там от години е душно,
но живеят си всички радушно.

«Ах, вашата мама!» - изпсувах на глас,
ала гидът ми кибернетичен
така ми го каза дословно, че аз
срам изпитах, и то много личен.

На Тау във Кит
са скотове на вид
и с пиянства честта си спасяват:
ту явяват се, ту се стопяват...

«Ей, братлета по пол, ей, мъжлета!» - крещя,
ала нещо гласът ми взривява.
Една таукитовка улових за гръдта.
«Е - я питам, - къде са, признавай!»

Тя: «Махни се от нас,
по-напред сме от вас,
не познаваме мъжки обятия -
тук чрез пъпки са наште зачатия!»

Без да знам как съм в своя бръмчащ звездолет,
аз летя с дух питиен, омаян.
А Земята бе вече с три века напред -
по гнусния блъф на Айнщайн.

Ами ако и там
като в Тау в Кит с план
всички знания се повишават
и чрез пъпчици се размножават!