Беше шут. Но и крадец на време.
Без перуки, грим, но с вещина
свиваше от нас, от теб, от мене,
тъжните минути - до една...

В цирка светъл, между номерата,
тихо той излиза най-отпред.
на главата с шапка глуповата,
по трико и шутовски жакет.

Но съседът ми, до мен, на стола
чака смях - нали е заплатил...
И крещи: "Какъв е тоя клоун?
Кой за клоун го е назначил?"

И додето мънкаме с досада:
"Тоя шут не си е май доспал...",
от душите ни е той извадил
мълчаливо нашата печал.

Двайсти век! Съмнения отново:
тоз смешник е твърде натъжен...
Родният ни цирк е, да, световен,
но защо е мрачен и вглъбен?

В миг изчезва - сякаш е виновен.
Блесва лъч - и виждам как с ръка
бърка в най-сърдечните джобове
на душите, стегнати в сака.

Кискахме се после до забрава...
Три пъти на "бис", и пак игра.
Нищо смешно той не ни направи,
нашта мъка в себе си събра.

Пуска уж шеги и възклицания,
а по-тъжен става мимът скъп...
Натоварен с чуждите страдания,
носеше ги като своя скръб.

Болката му става все по-зрима,
прави пак обаче колело...
Става страшна тази пантомима,
все по-сбръчкано това чело...

Нашите тревоги и несгоди
ни отнема той със своя страст
и ни прави видимо свободни,
но пък страда все заради нас.

 
 
 
 

Време е... С несигурни колени
тръгва си... Ах, колко сме добри!
Стана цар на цялата арена,
всеки зрител в цирка покори!

Зад кулисите добрият гений
злото ни отнася с бледен лик...
Хиляди откраднати моменти
в него натежават като вик.

Лампите угасват. Мрак. Завеса.
Барабанен туш... И тишина.
Твърде много чувства той понесе
и премаза свойте рамена.

Хората, видели как се сринал,
мислели - пиянски номера...
В своята последна пантомима
заигра се - и се наигра!

И застина покрай нас, а колко
уморен бе първият ни мим...
Просто се задави с чужда болка.
Просто свойте сили надцени.