На Анатолий Гарагули
Ревеше щорм. От нашите ръце
въжето късаше месо и кожа.
И котвата скимтеше като псе.
"Човек зад борда!" - викнаха тревожно.

Ще кажат: "Пълен назад! Стоп машини!
Бързо навън, екипаж!
Мъж ли е - здраво да пийне!
Не е ли - външно, с масаж!"

Извън морето - зло да те грози -
надявай се единствено на бога...
Там тебе няма кой да те спаси.
И кой да обяви за теб тревога.

А ревнат ли: "Напред! Да се научи!
Нашата цел е - натам!
Тъй му се пада - куче!
Нека спасява се сам!"

Но тоя кораб нещо не е в ред!
Къде се бавят моите верни хора?
Напред те гледат, гледат все напред!
И пука им, че аз съм там, зад борда!

И виждам - плават покрай мен армади!
Чака ги кеят, брегът...
Малко ли хора пропадат
без генералния път!

На бряг да стъпя само, а пък там
ще ги зария в злато до устата...
Ще спуска лодка всеки капитан
н пак ще чувствам почва под краката!

Те сграбчват ме за фланелката мокра
(паднах облечен - късмет!)
Впивам се в тях като котка -
сетният ми шанс са те!

Зад борда плюй и хващай се на бас,
че само месец път е до Хавана...
Но искам вече горе да съм аз -
па мостика висок, при капитана.

Наистина вълните са кохорти:
буря! И вахти... Море.
Но на човека зад борда
не ще дадат да умре!

На борда съм! И курсът същ е - факт!
Подават ми ръце, души, цигари!
И сигурен съм, ако падна пак,
ще хвърлят пояс моите другари.

Ах, давайте пълен напред, момчета -
едва ме спасихте, едва...
Режете ме на парчета!
Ваша е мойта глава!

Когато мине тоя ураган
и всички ми простят това падение,
пак най-добрият вожд и капитан
ще пусне трапа, към брега, за мене...

И ще почна да разказвам гордо,
всички да научат там:
как тука човека зад борда
не оставят сам.