Ревеше бурята, плющеше дъжд,
гръм тресна мачтата на кораба.
Ревеше бурята. И изведнъж
извика някой: "Хей, човек зад борда!"

Веднага: - пълен назад, стоп машина!
Бързоо! Да бъде спасен!
Няма по-важна причина.
Трябва веднага да спрем!

Но може би не може кораба да спре,
той има цел и срок и ще побегне.
И ще остана сам сред страшното море
и никой няма пръст да ми протегне.

Ще кажат: - Пълен напред! Що за врява?
Бързо! Чакат ни там!
Сам ли е паднал? Тогава
нека спасява се сам!

И кораба напуска бързо бурните места,
задрямват пътниците сред комфорта,
напред летящите не гледат на назад
и пука им, че паднал е човек зад борда.

И ето минават край мен параходи,
укорно махат ми пръст:
Да не си паднал зад борда
от генералния път!

Ридае вятърът и страшното море
под мен разтваря черната си яма.
Но все пак някой трябва да ме прибере!
Нима поне един човечен кораб няма?

Ето го! Хвърлят спасителен пояс,
плюя на спомен и цел.
Като в надежда - за борда
вкопчвам студени ръце.

 
 
 
 

 
 
 
 

На борда съм и плуваме напред.
Протягат ми ръце, души, цигари.
Щом падне някой - някой все ще спре,
аз вярвам във това, аз вярвам, вярвам.

Знам, строг е закона на кораба.
Двойно по-строг в бурен ден,
но все пак, падне ли никой зад борда -
трябва да бъде спасен!