Не Космос - метри почва са над мен
и в шахтата - не празнични процесии,
на най-неземната сме ние в плен,
а всъщност е най-земната професия.

И всички са магьосници сред нас.
От ада въглища нагоре мъкнем.
От дявола топливо час по час
крадем, да няма огън със какво да стъкне!

 
 

И ние като дяволи сме - в прах,
но пълним вагонетките прилежно.
И ровим в майката-Земя без страх,
по-топло да й бъде, по надеждно.

И вагонетки, пълни с топлина,
като във филм се носят в надпревара.
„Дай въглища на родната страна!“ -
на собствените наши длани пари.

 
 

Печелим. Не това ни изкуши
да ровим по-дълбоко, без насита.
И да дълбаем в нашите души
забравяме, щом ровим в антрацита.

Изровените с ями равнини
ти не забравяй, виж ги във гнева си,
но, майчице-Земя, не ни вини,
че твоята утроба сме разкъсали.

 
 

Захапал вековете с остър звук
(и взрив, и звън - такова безкитарие)
отворил черепа, миньорски чук
голямото засегна полушарие.

Не се плаши, че ще се заблудиш
във тъмното, че прах ще те задави.
Напред! Надолу! Ние щит сме, виж,
във лабиринта, който сме проправили.