Всичко друго е днес! Уж е същото пак:
пак са сини просторите мои,
и гората е същата в зной и в сумрак,
само той не пристигна след боя.

Не разбирам сега кой от нас беше прав
в безпокойния спор сред покоя.
Аз съм здрав, но ми липсва добрият му нрав,
щом разбрах, че го няма след боя.

Не припяваше в такт, бе талант да мълчи
и да шепне за нещо си свое,
сутрин рано ме будеше - с първи лъчи,
но не буди ме вчера след боя.

И е пусто сега - и разбрах, че съм сам,
бяхме двама - в мечта и в неволя...
Сякаш огън, сред вятъра в миг разпилян,
съобщи, че го няма след боя.

Пролетта се усмихна, спасена от плен,
и го викна надеждата моя:
„Да запалим, приятел!” Но не е до мен,
вчера той не пристигна след боя.

Наште мъртви не ще ни оставят в беда,
те на пост са пред свойта родина...
Отразяват небесната бистра вода
сред гората дърветата сини.

Беше обща в землянката нашата площ,
беше времето време за двама...
А сега за един. Няма ден, няма нощ,
сякаш мене след боя ме няма.