Как да тръгна на път, изигран съм сега,
зареди ми земята капани!
Как навеки така се венчаха с брега
всичките мои добри капитани?

И сега мойте песни тъпчат кална земя
и изпълват се с дупки и рани,
свойте кители свалят както кожа змия
всички мои добри капитани.

И вместо море - умора,
и в устата - вкус стипчив,
ах, мой вечен санаториум,
непреглътнат хап горчив!

Капитаните казват: "Не плачи тъй на глас!" -
аз не плача, по вълчи аз вия.
Вий не моите песни просто носехте с вас,
а душата ми носехте вие!

Сред тълпата ви срещах с хриплив радостен бас
и споделях с вас вашите лаври,
сякаш истински слизах с вас от кораба аз
в тези Токио, Хамбурги, Хаври.

А вместо море - умора
и в устата - вкус стипчив.
Ах, мой вечен санаториум,
непреглътнат хап горчив.

Но аз вярвам - морето не е градски площад,
по е здраво от къщи бетонни.
И морето-магъосник ще ви върне назад,
ще ви срещам от Хаги и Лисабони.

И механици виждам в своя сън без покой,
виждам шкипери, бесни от суша,
капитаните слизат, както влиза се в бой
и остават в морето заслушани.

И в морето - без умора!
Чакам ви на кея жив.
Край на тоя санаториум -
непреглътнат хап горчив.