Всичко някак е друго... А както преди
пак просторът е тих и спокоен, 
и гората е същата с тези води...
Само той не се върна от боя...

Аз не знам кой беше прав - често спореше с мен
и държеше на правдата своя.
Аз разбрах,  че ми липсва от онзи момент, 
в който той не се върна от боя.

Неуместно мълчеше,  не пееше в такт, 
нещо друго все бъбреше,  свое, 
всяка сутрин ме будеше още по мрак, 
а от вчера го няма. От боя.

И не само това,  че е пусто сега:
изведнъж осъзнах - бяхме двама...
И раздухваше вятърът мойта тъга, 
щом след боя разбрах,  че го няма.

Пролетта се отскубна днес като от плен
и гласът ми увисна в покоя:
"Ще запалим ли,  брат!" - но е тихо край мен.
Вчера той не се върна от боя.

С нас отново са мъртвите,  щом сме в беда.
Те са даже в смъртта часови...
Отразен в тоя лес като в синя вода, 
небосводът притихва спокоен.

И в землянката имаше място за нас, 
беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое,  но мисля,  че аз, 
сякаш аз не се върнах от боя.