В памет на М. Хергиани
Ти върввиш по ледника без дъх, 
с поглед,  впит във върховете сини.
Горе сънно вдишва всеки връх
облаци,  издишвайки лавини.

С теб внимават,  като че покой
са ти обещали тия дни те -
пазят те от каменен порой, 
пазят те и от пукнатините.

Идваше беда и димен пласт
бе покрил изцяло планината.
Ти не различаваше тогаз
срутването от пукнатината.

Ако бе за помощ позовал, 
щяха в миг скалите да отвърнат.
Ехото им в радиосигнал
ветровете щяха да превърнат.

Ти почувства всеотдайността
в боя за превала - там самите
камъни ти пазеха гръдта, 
рамо ти подаваха скалите.

Умният не скитал по гори...
Ти пое - не вярваше в мълвите.
Ставаше гранитът мек дори, 
като пух се стелеха мъглите.

И ако след някой тежък бой
легнеш в тези планини далечни, 
ще се наклонят като над свой
хребетите - обелиски вечни.