Аз във зли боеве половината свят
извървях,  изпълзях с батальона, 
и за мойте заслуги се върнах назад, 
към дома,  в санитарни вагони.

Ето - вижда се родния праг -
камионът пред къщи пристига.
Аз немеех и гледах над покрива как
по-различно димът се издига.

Но прозорците нямаха сили да спрат
поглед в мен. И стопанката - също.
Не припадна тя в сълзи на силната гръд, 
само плесна с ръце - и във къщи.

И залаяха псета по мен.
В полутъмния пруст,  пред вратата, 
в нещо чуждо се спънах,  прекрачих вдървен, 
но не можех да мръдна нататък...

Там един неприветлив стопанин видях, 
който с мойто место разполага.
С мой пуловер,  до него - жена ми... Разбрах
за какво бях облаян на прага.

Значи,  докато аз пълзешком
съм напредвал - навъсен - през риска, 
всички вещи разместил е той в моя дом, 
подредил ги е както си иска.

Чрез могъщия бог на войната снаряд
след снаряд в нас изстреля небето.
Ала смъртната рана дойде изотзад
и застина измяна в сърцето

До земята им се поклоних
и едва си отворих устата:
«Извинете,  че в този чужд дом се отбих, 
вероятно съм сбъркал вратата.

Мир на вашия дом пожелавам,  любов, 
разбирателство,  хляб на софрата.»
Той едва ли ме чу - този мой благослов
бе за него в реда на нещата.

С пода заедно се олюлях.
Но не тръшнах вратата. Когато
си отидах,  прозорците само видях
как поглеждат след мен виновато.