Захвърлил свойте патерици,  кретам...
След като падах и в снега лежах, 
аз седнах в «гибелта на колелета»
и ходенето пеш съвсем презрях.

Не смятах да играя със съдбата
и спирт да сипвам в огъня - о,  не! -
възнамерявах просто с бързината
живота си да удължа поне.

Със своя спортен тип обувки - чешки -
преди това къде ли не вървях
и бях неуязвим с тях за насмешки, 
недостижим за всички хули бях.

Но аз сега съм вече в друга група -
не ме приемат в общия кадрил.
И чувствам как ненавистта се трупа -
към мен и този мой автомобил.

Престанах аз да бъда забелязван
от моята доскорошна среда.
Завърши нашта глуха неприязън, 
започна се откритата вражда.

Нанесох в правилата куп реформи -
не ми хареса пътния закон.
Глобяваха ме хора в униформи
по два пъти на ден и със поклон

Навлизах във враждата постепенно.
Сред нощните атаки сварвах аз
на морски възел моята антена...
Така - и с тебе! - сякаш чувах глас.

Прокрадвайки се,  в мойта гума тайно
забиха шило те - като кинжал.
А аз се бранех с рубли всеотдайно, 
бях вече в боевете възмъжал.

В безлунни нощи неведнъж в засада
причаквах аз врага си,  бях пазач.
Но той във мойта клопка не попадна -
изпращаше врагът разузнавач.

Те тихо моя преден мост - да,  моста! -
като «език» свалиха през нощта.
Детайл... Ала без преден мост какво са
и заден мост,  и другите неща.

Аз не със мойте две очи красиви
купувах части,  а срещу рушвет.
Разбрах: с колата нямам перспективи.
Назад! Докато тя върви напред.

Назад към пешеходците нетленни!
Назад,  Сезам,  отново ме пусни!
Назад - в метрото,  в подлези студени!
Назад,  завий - спирачки натисни!

Ще си отърся,  плюейки,  сакото, 
ще стана пак какъвто съм си бил.
И няма да ме мрази обществото
заради този мой автомобил.