Бе смешно като в залата за смях.
Развъртаха ме ловко,  с реверанси:
сред толкова палячовщини - бях
като на карнавал венециански!

Да се отдам на общия екстаз?
Или да се измъкна от тълпата?
Под тези зверски маски,  мисля аз, 
човешки са на някои лицата.

С перуки,  с маски - всички до един:
кой приказен,  а кой - литературен...
Съседът вдясно - тъжен Арлекин, 
палач е друг,  а друг - карикатурен.

Един изглежда с маската по-шик, 
друг пази тя от клюки и въпроси, 
а трети вече бърка своя лик
със маската,  която вечно носи.

Навлизам в хоровода с весел вик, 
но мисъл неспокойна ме обзема -
ако палачът се хареса в миг
и не поиска маската да снеме?!

А ако Арлекин все тъй тъжи, 
обиквайки лицето си печално?!
И глупавият израз задържи
глупакът на лицето си нормално?!

Затяга се кръгът около мен, 
улавят ме,  към дансинга ме тласкат, 
приели всички във един момент
естественото ми лице за маска.

Конфети,  шум... Но нещо липсва пак.
И всички маски стават прокурори.
Крещят ми,  че не съм отново в такт, 
и че настъпвам своите партньори.

Зли маски ми се смеят отстрани, 
а веселите маски стават злобни, 
зад тях се крият като зад стени
лицата им - съвсем правдоподобни.

Аз музите преследвам,  но не ще
разкрия същността им анонимна:
ако под тези маски въобще
полулица и полумаски има?!

Аз тайната на маските разбрах.
Анализът на някои показва, 
че този равнодушен вид у тях
от слюнки и плесници ги предпазва.

Но ако си подлец без маска ти -
носи я! А при вас?.. При вас е ясно:
защо си скрил под чуждите черти
лицето си,  и без това прекрасно?!

Как бих отгатнал честните сърца, 
добрите хора как да станат ясни?!
...Разбили биха своите лица
във камък те,  ако не носят маски.