Без дъх надолу се стремя, 
в ушите сякаш блъска преса...
Защо към дъното? Земя, 
какво на теб не ми хареса?

На теб аз имах дом,  уют.
Там песните си пях,  старах се...
И плувах все пак,  вярно - с труд, 
но на повърхността държах се.

Но в делника изгубват цвят, 
линеят земните ни страсти.
Аз плувам към един друг свят -
на тишина и водорасли.

Как трудно дишам тук - едва.
Бучи средата - плюя в нея!
Потапям се,  а след това
към дъното ще се зарея.

Загубвайки ориентир, 
аз всички митове си спомних...
Откривам този воден мир
чрез рифовете му огромни.

Кораловите градове...
И многорибна,  и безшумна, 
средата - с много цветове -
е безсловесна и разумна.

Не виждаш тук мъгли,  онез, 
с които плашеха децата.
Тук светло е без факли,  без
да свети слънцето в мъглата!

Тук - гений,  там - неоценен!
Плацикане и лудории...
И всеки гонен,  забранен, 
все тук,  на дъното се крие.

Ще се докопам аз до вас, 
не ще ви дам да залежите.
Към дъното загребвам аз, 
но не достигам дълбините.

Под черепа - гробовен звън, 
налягането ме притиска, 
водата ме изхвърля вън и -
глъбината не ме иска.

Оръжията си свалих
но (моля да ме извините)
взех камък - с него стигнал бих
до същността на дълбините.

Дори и ножа хвърлям сам.
Не войни - хора там сме ние.
Въоръжен,  ти ставаш там
нелеп като бълха в чиния.

Подводна гъбо,  виж ни как
забравяме и чин,  и ранг. И
пред теб сме само риби пак, 
хрилете ни са акваланги.

Кажи,  гмурецо със брада, 
на водния живот владетел:
защо пред твоята вода
сме предпочели бреговете?

Съмненията в мен като
със свредели въртят: защо сме
човеци станали,  защо
научихме словата после?

Защо видът четириног
изправи гръб? За да протяга
ръце - пред погледа на бог -
към камък или към тояга!

Издигаше умът ни ръст -
направихме немалко лобни
места; предавахме,  на кръст
разпъвахме себеподобни!

Нарочно аз потъвам с вик:
- Душите ни спасете! - вия.
Дори да не успея - миг
на сушата не стойте вие!

Назад - зно не към скръб,  злини, 
надолу - ала не към гроба, 
назад - към волните вълни!
Назад - в извечната утроба!

Гол охлюв ме потупа - знам
породата си в мен усети.
А аз,  изплюл маркуча сам, 
водата пущам в дробовете!..

Сплотете строя си,  през час
си слагайте памук в ушите.
Отиде си един... Но аз
ще ви се вмъкна във душите!