Аз в стиховете малко казвам, в тях
да обясниш не всяко нещо можеш...
Заченат съм тъй както трябва, в грях -
със пот и нерви в първобрачно ложе.

С изкачването, знаех, по-жесток
и твърд човекът става, и спокойно
отивах аз към своя трон висок
и вършех всичко като принц - достойно.

 
 
 
 

 
 
 
 

 
 
 
 

 
 
 
 

 
 
 
 

 
 
 
 

 
 
 
 

 
 
 
 

Глупеейки, аз ставах прозорлив,
но не прозрях домашните интриги.
Не ми хареса този век фалшив
и хората му. И зачетох книги.

И като паяк моят жаден ум
постигна всичко-устрем и забрава,
но нужен ли е книжният триумф,
когато всичко го опровергава...

С приятелите скъсах. Изумен
разбрах - и Ариадна има схема.
"Да бъдеш-или не" - това за мен
бе най-неразрешимата дилема.

Но вечно е това море от гнет.
Стрелите ни към него-празна врява.
И то на този наш въпрос превзет
все отговори призрачни отсява.

 
 
 
 

Животът ме спои в нетрайна сплав,
разливах се, преди да съм застинал.
Бях като всички смел, но твърде слаб
пред чувството за мъст - като мнозина.

 
 
 
 

И аз презрях насилието. Аз -
принц Хамлет - плюх на датската корона.
Но в техните очи бях луд за власт -
убивах претендентите за трона.

Прозрението е болезнен вик.
Смъртта е в нас. И ние с всички сили
преплитаме за отговор език,
без нужния въпрос да сме открили.