От войната ми писна, но се бих до разплата,
само дето не можех без мечти за дома.
Той припрян бе и ето - не наведе главата
и набързо приключи войната - две години и свърши сама!

От четирсет и трета
пулсът му не тупти.
А пък мен ме обзеха
довоенни мечти.

Оглупях и се крия,
и не съм много в ред...
Беше той по-добрият,
аз пък имах късмет.

Не съм расъл в саксия и на „ти“ не съм с Бога,
от съдба не съм бягал и в тила не съм бил,
но жените безмълвно ми намекват с тревога:
ако ти бе загинал тогава, моят може би би се спасил.

Този намек отдавна
ми навява тъга -
да не би да се радвам,
че се случи така?!

„Жалко, жив съм!“ - отвърнах
с онемели уста -
„Просто аз се завърнах,
а пък той не успя.“

В самолета, подпален, той извика накрая:
- Ще си жив, ще успееш! - през шума го разбрах.
Ний летяхме под Бога, почти стигнали рая -
той се вдигна и там си остана, аз надолу поех и успях.

Неусетно летецът
в рая бе долетял.
По корем беше кацал,
но не беше пълзял.

Той заспа - не осъмна,
той запя - не допя...
Просто аз се завърнах,
а пък той не успя.

Аз за всичко и вечно съм с вина пред мнозина.
Днес със тях да се срещна чест ще бъде за мен.
И макар че сме живи и войната отмина,
пари споменът, съвест ни мъчи - който не е от нея лишен.

Някой точно и чисто
дните сметна до час.
Като стартова писта
е животът пред нас.

Кой в небето потъна,
кой умря без следа...
А пък аз се завърнах,
жив и здрав, за беда.