На Юрий Гагарин
Аз пръв разчистих сметките с живота.
Ще бъда честен: първо ми призля.
Изчерпали заряда в залпа потен,
димяха порите като дула.

Замрях изопнат, свих се тих, обречен
и стори ми се, че отново съм
в нов лупинг центрофужен, безконечен
или във баро-вакуумен сън.

След малко тромав, с тяло натежало,
в мълчание ще бъда потопен,
а пресата с ковашкото духало
навеки ще раздуха този ден.

И всеки спомен тук пред мен застана,
като с камшик ме шибна паметта:
дубльорът с шанс за пръв, но пръв не стана -
остана първи вторият в света.

За него още шрифт свободен няма -
за мен е печатарският запас.
До трапа* пътя извървяхме двама,
но сам се изкачих нагоре аз.

А този, който знаехме по име
и който орбитата прочерта,
загреба с шепи мисли немислими
и ги отся - реалност от мечта.

След туй пред мен изникнаха лицата -
познати, близки като в мараня.
След ден по страниците на печата
те ще разкажат свойте жития.

А хората, живели по съседство
ще бъдат призовани като в съд.
Те ще обуят мойто босо детство
и на скрижали ще го нанесат.

Но думичката "Старт!" - на вик подобно,
внезапно, рязко в мен нахлу.
Прохъркаха двигателите злобно
и огнен смерч ракетата изплю.

От чувства секна пламъкът в душата.
Дъхът чи спря от страх или пък сам.
За сетен път притеглн ме Земята,
притисна ме, не н се пуска, знам.

Теглото с тонове увеличи се,
очите ми изхвръкнаха сами
и дясното око съвсем се слиса -
то лявото погледна отстрани.

Сподавен вик заседна като тапа.
В креслото като дънер корен впих.
Горивото до капчица излапа
и ето, с първа степен се простих.

А там под мене виеха сирени
за здраве или пък за упокой.
А тук двигателите разярени
изтръгнаха ме в Космоса със вой.

И приборите в Центъра замряха.
Пак пролет бе по пялата страна.
Очите ми обратно се прибраха.
Спря натоварването - тишина.

Във фаза нова бе експериментът.
Забавен пулсът в датчика тупти.
Влетях в нощта без вечер. Моят Център
да си почивам кратко нареди.

На лакъта си гордо сложих шлема:
да, чувствам се отлично, що и как...
Усетих лекота, че ме обзема,
но блудкава, повдигна ми се чак.

На микрофона шнурът клуп направи,
от дробовете си дочувах звън.
За миг сърцето сякаш ме задави -
заседна в гърлото ми като трън.

Отрапортувах весело, с готовност,
отчетливо и много делово.
И мислех: ето ти и безтегловност,
и нищо не тежа, по същество.

Но в този час не можех аз да зная,
над безтегловността присмял се пръв,
че скоро костен калций ще пикая
и пак от нея ще повръщам кръв.

Ръмжа ефира като спортна зала,
но Левнтан нахълта с мощен глас.
Научих, че в Историята цяла
"Поехали!" съм казал първи аз.