Във запой съм пак и съм отново сам -
по нощите чувам гласове.
По презиме, викат ме, отнейде там,
гледам - дявол, чудни бесове!

Дяволът гримасничи, зове,
тихо-тихо казвам му, в лице:

” Аз изпонапих се, брате, със коняк,
но ти си падаш по денатурат.
Слушай, дявол, дяволче и дяволяк,
сядай с мен, ще пием със мерак.

Нима, по дяволите, си страхлив?
Ще се прекръстя, да съзра, дали си жив.”

Дяволът, познавал се с Борисов баш,
управдомът, пиещ от зори.
Лакомо нагъва хляба топъл, наш,
и конякът много му спори.

Свърши се конякът - без беда,
на Трите гари е с добра цена.

Аз заспах, към гарите той тръгна сам,
будя се, той пак до мен - боя се.
Или аз бълнувам го с коняка там,
или той ме вижда във съня си.

Дяволът цветисто изруга,
да се целува иска, ама е с рога!

Присмивах му се тука, чак до колики:
“При вас, във ада май, че няма флирт.
С алкохолиците били сте строгички -
казват, че ги пържите във спирт?”

Дяволът отново изруга:
“Там друг диктува, откога!”

Е, свърши се, просветна вече някакси,
аз сипах му едно за махмурлук.
А пък той разтвори се по дяволски,
чакам го, на всичкото напук.

Не, че съм от разум аз лишен,
но с него пия - страх ме е със мен.