Носех своята Беда
напролет по леда.
пропука се леда и душата ми откъсна се,
като камък под водата падна тя,
А Бедата - уж тежка е
върху края остър вкопчи
се и се задържа.

И Бедата от този ден нататък
преследва ме накрай света, -
Слухове, сплетни, заедно с нея тичат - Злословия.
А че аз не умрях
знаеше само голата върба,
И още яребицата
с яребичетата.

Някой от тях казал му е,
на моя Господин,
Но издадоха ме - твърде много бъбрели са
И от страст и без покой,
Тръгна да ме търси той,
Е, а с него Бедата с Мълвата
се потътриха.

Той настигна ме, догони ме,
Прегърна ме, и на ръце ме взе,
До него на седлото седеше Бедата, зло се хилеше
Да остане с мен той не можа -
бе само един единствен ден това.
а Бедата завинаги
с мен заживя...