Живял дворецът, тих, досаден,
без войни, катаклизми и бури,
но явил се глиган, и грамаден -
нито бик, нито лос, нито тур бил.

Гастрит мъчел краля, и астма,
само с кашлица всявал той страх.
А пък тази зверина ужасна,
си вилнее на пух и на прах.

Декрет издал кралят, известно:
“Надвийте звяра, в тоз час!
Който дръзне със всякакви средства,
принцесата взема от раз.”

А в отчаяното, тихичко кралство,
но, далеч от самия дворец,
живял във мъка, в безгрижно хусарство,
бивш, разжалван, кралски стрелец.

Там по пода - и кожи и хора,
лей се песен, медовина и хоп -
кралски стражи нахълтали в двора,
и стрелеца - със тях във вързоп.

И прокашлял му кралят: “Не смея,
тук морал да натяквам ти аз -
ако утре сразиш чудо-змея,
то принцесата вземаш от раз!”

А стрелецът: “Що за награда?
Дай портвайна от твойта маза!
По принцеси съвсем не си падам,
а пък змея и тъй ще сразя!”

Ревнал кралят: ”Ще я вземеш и точка!
Инак те хвърлям в затвор!
Ще се жениш - и няма отсрочка!”
“Аз, не ща я! Убий ме, без спор!”

И докато се кралят препирал,
изял всички кокошки, жени,
към двореца усърдно напирал,
онзи звяр, онзи тур, тия дни.

Той накрая - спечелил ликьора,
чудо-змея убил и се скрил.
За принцесата с краля - позора
от стрелеца, недраг и немил.