Седя ли си, чета ли си, с кафе или със чай,
довтасва ли желаната блондинка -
аз чувствам - в мен шпионин се вторачва май,
но не обикновен, а невидимка.

И призлява ми тъй често,
пак откачам аз, я -
че аз своята невеста,
не докосвал съм я!

Все за времето със нея,
се припираме със плам...
А какво да правим ние,
щом пред него ни е срам!

Обидно е, досадно е, но, хайде.

Щом взема да запия - че кой не пие днес -
не ми върви - засядат чашките в верижка,
аз чувствам, че подлецът, записва със финес,
изпитото, в невидимата книжка.

Пребледнял избухвам често,
то от нервите е -
още, моята невеста,
целомъдрена е!

Все за времето със нея,
се припираме със плам...
А какво да правим ние,
щом пред него ни е срам!

Обидно е, досадно е, но, хайде.

Аз нервничих, измъчих се, но с хитрост от любов,
заспивам рано, хъркайки за двама:
коняк с мезе оставям му, на масата, готов -
щом дойде, ще ми падне във капана.

Пребледнял избухвам често,
то от нервите е -
още, моята невеста,
целомъдрена е!

Все за времето със нея,
се припираме със плам...
А какво да правим ние,
щом пред него ни е срам!

Обидно е, досадно е, но, хайде.

Редовно той вреди ми, дори на преферанс -
на място го довършвам, щом го хвана:
партньорът ми по карти, за кой ли път е “пас”,
а аз натрупвам точки до тавана.

Пребледнял избухвам често,
то от нервите е -
още, моята невеста,
целомъдрена е!

Все за времето със нея,
се припираме със плам...
А какво да правим ние,
щом пред него ни е срам!

Обидно е, досадно е, но, хайде.

Написал той за мен, до службата без страх,
чудовищно бездарна анонимка.
Прочете ми я шефът - веднага я познах,
по почерка, таз моя невидимка.

И излезе невидимка -
не бълнувам сега -
тази същата блондинка,
недокоснатата!

Тази същата блондинка...
Чак челото ми гори!
Питам я: “Защо, бе, Нинка?”
“За да се ожениш, казва, ти!”

Обидно е, досадно е, но, нейсе.