Камък-мъка ми виси, тегли, не догаря,
и защо ли всяка дума рани ми отваря?
Тук, наблизо табор цигански пирува,
и душата нощем ми бунтува.

И като струни, тополи звънят:
ла-ла-ла-ла, ла-ла, ла-ла-ла-ла!
И звъни, таз китара-земя:
ла-ла-ла-ла, ла-ла, ла-ла-ла-ла!

Мъката ще давя аз, нощем във реката,
там, в степта, горят огньове, мамят ветровете.
Душа и риза ще разкъсам, ех, тъй е тя, горката,
само, цигани, ми помогнете!

Ще запия до рубла, ей на:
ла-ла-ла-ла, ла-ла, ла-ла-ла-ла!
Нека циганка пее ми, на:
ла-ла-ла-ла, ла-ла, ла-ла-ла-ла!

А заспалото във мен, струните ще будят,
буренясалото - да цъфти, лудо от повея.
Добрите хора ще простят, а злите ще осъдят -
искам, цигани, със вас да заживея!

Ти не ще ме дочакаш, въже!
Не-не-не-не, не-не, не-не-не-не!
Лей се, песен, ти, дъжд по поля!
ла-ла-ла-ла, ла-ла, ла-ла-ла-ла!