На Анатолий Гарагуля
Вилнее буря. Въжета скърцат с вой,
верига котвена квичи ли, като чорта,
припява вятър песен дяволска, но стой -
извика някой: ”Човек зад борда!”

Пълен назад! Стоп машина!
Спасение и топлина.
Да пийне, щом е мъж за двамина.
Само разтривка, щом е жена.

Жалко, че закотвен съм със дни,
на сушата - тук кой ще е подмога?
Не бърза никой тук да ме спаси,
не обявява в лодките тревога.

Ще кажат: “Пълен напред! Вятър има!”
Навреме във порта сме, там.
Оставете го, кучия, сина -
нека оправя се сам!”

И моят кораб ме оставя, тръгва веч.
На палубата - хора първосортни.
Далечевиждащият гледа надалеч,
и плюе за онези, там, задбордни.

Много кораби никак не страдат,
приветлив чака ги порт.
Малко ли хора пропадат,
от пътя ни главен, зад борд?

В морето, няма залив и лиман,
а буря девет бала, до отката.
Ще спусне лодката за мене капитан,
и почва ще почувствам под краката!

Ще захванат те мойта одежда,
да паднеш облечен - късмет!
В лодката - малка надежда,
вкопчвам се аз занапред.

От бака тук е близо до кърмата,
и малко възли - месец до Хавана.
На палубата да съм аз. до брата,
до спасителя си - капитана.

Пълен напред! През ледовете.
Моряци, далеч е брега.
За мене, кучия син, не мислете!
На парчета ме късай сега!

На борда съм, предишен курс, привичен път,
Към мен ръце, души стремят се, папироси.
Уверен съм, ако ме нейде потопят,
ще хвърлят пояс моите матроси.

Корабът люшка се гордо,
вахти и в буря, и в пек,
но при тях тук, зад борда,
няма захвърлен човек!

Когато хлопне празният капан,
и сушата фирата ще пресмята,
за мене най-добрият капитан,
ще спусне трапа, и ще стъпя на земята.

Там ще твърдя аз, без спор, да -
да знае всеки навек,
че изпаднал зад борда,
не се оставя човек!