Разбег, отскок... и срам ме е, но нейсе,
талаш в устата, а в очите ми сълзи:
на тоз проклет рубеж от два дванайсет,
летвата възхода прегради.

От обида ми спира дъха,
но за спорта това не е ново:
миг едничък си ти на върха
и стремително падаш надолу.

Но ще вкуся плода, забранения,
не обичам аз начина, лесния.
Отскачат някои със левия,
а пък аз отскачам със десния!

Разбег, отскок... и моето падение,
освиркват, теглят ме към дълбина.
Треньорът процеди без съжаление:
”Ти скачаш, но на дължина!

Разтежение имаш в крака,
сякаш в десния носиш олово.
Не удържаш ти никак върха,
ти стремително тръгваш надолу.”

Но задъхан от тона си, гневния,
обясних му, по начина, лесния,
че онези отскачат със левия,
а пък аз отскачам със десния!

Разбег, отскок... канадецът старае се,
в лицето ми се смее той сега.
Аз летвата ударих - два дванайсет,
и каза ми треньорът без шега,

че ще ме дави той в капка вода,
за поука нв другите пак,
ако аз, на часа, не сменя,
своя грешния, десния крак.

По-добре да се тровя, аз свестния,
да си посегна по начина, лесния.
Но своя грешния, десния,
аз не сменям за техния, левия.

Трибуните се смеят, ама нейсе,
от присмеха не ставам аз по-слаб.
Разбег, отскок, летя - и два дванайсет,
за мене вече минал е етап!

Да боли тази травма в крака!
Аз доскачах си до куцота.
Но все пак, аз бях на върха!
Не ще ме бутнат от таз висота!

Аз показах кой кой е сега,
но получих сюрприз за съпруг.
Дркато аз атакувах върха,
тя надолу се спуснала с друг.

Но все пак, вкусих плода, забранения,
не обичам аз начина, лесния.
Защото, те всички, отскачат, (тяхна си работа),
отскачат със левия, а лък аз отскачам със десния!